Интервю с Хелиана Стоичкова - Разказването на истории се превръща в начин на живот

Вие сте автор с впечатляващ брой книги. Какво ви носи писането? Каква е основната цел, с която хващате перото, химикалката? Дали е потребността да споделите история, която сте чули и видяли или кореспондира на някаква вътрешна потребност?
Писането наистина е резултат от вътрешна потребност и разказването на истории се превръща в начин на живот и начин на мислене. Навярно потребността от осмисляне на света и показване на потенциалните възможности за нетово развитие както положителни така и негативни ми дава мощен стимул да се опитвам да надничам напред и встрани от бъдещето. Защото ежедневието е до такава степен мултимедийно, че информационният поток захлупва всички и всичко. Ако се замислим над това каква част от деня ни преминава в проследяване на новини, коментари и някакви хепънинги ще осъзнаем, че ние вече сме напълно погълнати от тази действителност. И в нея са заложени най-разнообразни потенции за предстоящо развитие. Моето внимание е насочено именно в тази посока като някои от тези конструкти аз изобличавам като съдържащи потенциални опастности. Не защото всичко в тях е лошо, а защото когато са комбинирани с човешките ни слабости задължително довеждат нещата до ръба на абсурда. 

Коя е най-честата грешка, която правят писателите?

Дефинирайте грешка? Добре, не са безгрешни. Но погледнете го и така. Всеки един автор изрича онези съждения и мисли, които чувства, че описват по най-добър начин историята, която разказва или поставя в речта на героите фрази, които чувства, че са правилни. Тоест описвайки един негативен персонаж писателят ще ви го представи така както го вижда. В този смисъл няма такова нещо като погрешен начин, а напротив има индивидуални подходи. Единствената най-голяма грешка, която писателите могат да допуснат е да се опитват да имитират вече доказали се образци на изкуството. Да кажат "Ана Каренина" е обявена от мнозина за най-добрия роман писан някога. Значи аз трябва да пиша по същия начин. Трябва да построя историята си идентично, да я разгърна пак така и изобщо да се стремя думите, които подбирам поне да напомнят. Тогава аз със сигурност ще имма голям успех. Ако това е подхода тогава писането на авторско произведение си променя целта и се превръща в опит да бъде продължено и допълнено творчеството на Толстой. А това не е потребно никому. 

Например в сценаристиката е малко по-различно. Особено, когато се адаптира много известна литературна творба. Тогава е необходимо авторите да могат да се потопят в оригиналния текст, да си представят отлично как мисли писателят и сценария, който пишат се стреми да е максимално близо до това, което писателят е оставил и като мироглед, и като усещане, и като портретиране. Защото там се търси автентичноста на оригиналната идея. Така, че за грешки в литературата, сценаристиката можем да говорим по-скоро, когато поставената цел не кореспондира на добития резултат. 

Има ли тема, която е табу или не можете да гледате на литературата по такъв начин?

Знаете ли, иска ми са да допълня още нещо към предния въпрос. Колкото по-провокативна е една творба толкова по-грешен изглежда писателя в очите на някои хора. А това означава, че преценката дали едно нещо е грешка или е правилен подход е субективна. 

По отношение на темите в изкуството не мисля, че може да се говори за теми табу, а по-скоро трябва да се наблюдава отношението на писателя какво иска да каже с това, което разказва. Дали изобличава някаква тъмна и грозна сцена за да изтъкне дълбоката й неправомерност. Или повдига някой въпрос за да стресира сетивата, за да направи определен вид внушение. Всичко зависи от това каква е поантата накрая. Стига посланието да е издържано не би трябвало да има забранени теми. Например "Лолита" прекрасно илюстрира това. Темата е проблемна, но е разказана по такъв начин, че крайната оценка води до издържани впечатления и послания.

Какво забелязвате в срещите си с читателите? Какво според вас търсят в литературата и какви съпоставки правят с авторите на книгите?
Според мен читателите имат склонност да обясняват някои сюжети с личния живот на писателите и вероятно в това има някакво основание. Но истината е, че литературните произведения твърде често са предмет изцяло на въображението. Те се разказват за да бъдат изведени определени смисли и съвсем не е задължително сюжетите да имат нещо общо с живота на автора. На практика колкото по-навътре в творчеството си навлиза един автор толкова повече се отдалечава от личното аз и започва да гледа на разказваните истории като на отделни битиета. Като на деца, които живеят свой собствен живот несвързан този на автора. 

Читателите искат да залагат на сигурни текстове и се въвличат в една игра, стара колкото света, наречена "препоръчано". Така те се лишават от собствето ооткривателство и бързат да сравняват своите собствени впечатления с тези на останалите под формата на насрещни препоръки. От друга страна, отново, те приписват на литературата визуалното и всякакво друго впечатление към автора, което добавя тежък субективен елемент. Това е една много интересна игра и тя няма край. 

Над какво работите в момента?
Започнах петия си роман. Фантастика е и е в голяма степен по-малко дистопична... Не, не е точно така. Отново е дистопична историята, защото сюжетът е ориентиран около невъзможността да се реализира докрай един научен експеримент. Защото той е в конфликт не само със заобикалящия свят, но и със самия себе си. На практика отказа на природата от противоестественото е много сериозно послание вътре в него. Тъй като е базиран на сегмент от втория роман той съвсем естествено прави препратки и изтъква логичната несъстоятелност на едно изкуствено битие. 

Знаете ли колко е интересно да покажеш живота през призмата на неосъщественото? През призмата на безцелното съществуване, което не може да определи адекватно себе си и в процеса на търсене на отговори допуска грешки, които се оказват непоправими. За някой това ще е просто една научна фантастика, но аз виждам в нея толкова много пластове на съдържателния план и цялото ми старание е да покажа именно тях. Сюжетът си е сюжет, но оценките за това какво се случва са ми най-интересни.

Нека се спрем на разказите. Вие представяте един свят, който ходи по абсурда. На много места хората в тези истории са замесени в неприсъщи активности. На какво се дължи това?
Ние в момента живеем точно в такъв свят. Свят на абсурда. Той е пълен с дистопични реалности, случки и съждения. Нихилистични, мизантропски. Чувам, че определят един или друг интелектуалец като мизантроп и се шокирам, защото това не е вярно. Онези, които посочват счупванията не са мизантропи. Обратното е. Те са човеколюбиво настроени. Инак защо да се хабят да посочват проблемите. Истинските човекомразци са онези, които генерират дистопични модели на поведение, мислене и провокират хората да произвеждат действия в тази посока. В този смисъл моите разкази, които на някои места имат изобличителен или осъдителен характер са доста човеколюбиви. Ако аз намирах всички тези безумия за нормални щях да напиша една възхваляваща ода и да заключа в нея цялото си възхищение. Напротив, осмиването, демонстрацията на слабости, целят да разбудят сетивата, да ги подразнят. Да ги накарат да се замислят дали това е правилният път. 

Дистопични ли са някои истории или само така изглежда?
Абсолютно са дистопични. И трябва да останат в зоната на дистопичната литература. Те никога не трябва да стигат до реалността и да се сдобият с реално битие. Е, старая се да показвам и обикновени човешки истории, но на няколко пъти чувам коментари, че читателите предпочитат съдържанието да е причудливо отколкото да е в рамките на привидното поддържане на усещането за нормалност. Защото дискурса, в който се раждат тези разкази не е нормален.

Може ли да се каже, че сме се качили на влак, който стои на една малка гара и не иска да потегли?
Забравихте да кажете, че преди това някой е запалил гарата, пламъците вече са обхванали влака, и той гори и отвън и отвътре.

От къде черпите вдъхновение за тези разкази? В тях има ли истина?
За съжаление има много истини. Вземете за пример Лабиринта. В него е описано населено място, зона, в която всяко придвижване става на път с предимство. И всяка дестинация има маршрут, който минава през предварително уточнен поток за движение. Всяко напускане на потока се наказва сурово. Но всичко това отнема много време. Толкова много, че за да прекосиш улицата са необходими десет часа, или пък двайсет. Ако се замислите каква огромна част от житейското ни време преминава в чакане ще видите, че това време действително е било представено като движение по "път с предимство", но всъщност е било откраднато от нас. Защото всичкото това време, което хабим в търсене на пътища, търсене на правдата и чакане на каквото и да било ние това време няма да си го върнем никога. То ни е похабено в чакане. Затова в една от детските си приказки аз представих устройството "часовник" като уред за чакане. Той измерва чакането от един до друг момент. И плъхът, който го въртеше в ръце остана много разочарован. Той имаше убеждението, че това устройство прави нещо по-смислено. Бекет получава изключително висока награда за описването на това чакане. В пиесата си той казва "Нашите майки ни раждат клекнали над гроба." Има различни начини да бъде казано. 

Какво е необходимо за да може един човек да се потопи напълно в света на литературата и дали това не е една самоцелна работа?
Абсолютно е самоцелна. Това е истината. Седиш сам пред листа, компютъра, пишещата машина и потъваш в един измислен, съчинен и предрешен свят, в който говориш сам на себе си. Някои хора подозират, че това ще ти донесе слава и известност, а защо не и пари, но в действителност само малък процент от творбите и техните автори стават наистина световно известни и на второ място огромен процент пък от тези остават бедни почти до края на дните си и работят не защото чакат някакво признание, а защото чувстват, че това е тяхното призвание. Тоест малцина са онези, които приживе са получили признание, а и дивидент от писането си. В по-голямата си степен писателите са едни отчаяни души, които живеят в мечтата за текстовете си. През нея и във нея. Така всичко останало спира да ги интересува. И те се капсулират вътре в тези мисли, съдържанието на текстовете по същия начин по който го правят и учените. Така както си представяте извисения учен пренесъл се в собствено лично и отделно пространство на своето мъчително любопитство и стремеж към откритие, по него начин трябва да си представяте и писателя, който се намира на едно друго място. Нищо, че и той има два крака и две ръце и прилича на човешко същество. Той е твърде често на съвсем друго място.

Разказани ли са всички истории или тепърва ще бъдат написани наистина ярки литературни образци?
Има хора, които малко цинично подхождат и свеждат всички съществуващи истории до стотина ключови сюжета. От техническа гледна точка сигурно такова групиране може да бъде направено и респективно на базата на това умозаключение трябва да приемем, че повече нищо ново не може да бъде създадено. Но те разглеждат изкуството през призмата на водещия сюжет и забравят да поставят уточнението, че техният поглед е малко схематечин и не включва нито авторовата гледна точка нито общия дискурс. На практика тъй като панта рей ние никога не можем да влезем в една и съща река два пъти. Не само се променя реката, променяма се и ние. Така погледнато историите не са нито изчерпани нито така тясно фиксирани. Още повече със смяната на мандатите, ето ви нещо от моята литература, и със смяната на макроциклите се дава постоянна възможност за добиването на нови съдържателни планове. Някои хора мислят, че тези съждения извират от търсения над формата, но реално формата е само коруба на смислите. Смислите са водещи. И темите за размисъл.

С какво вътрешно усещане вървите напред и колко далече мислите, успява да стигне делото на писателя?

За всекиго е различно. Знаете ли, че в изкуството има един много важен и ключов момент, който мнозина забравят. За да можеш да оцениш една картина ти трябва да си преносител на естетическото умение на художника поне в някаква степен. Иначе не би разбрал нищо от смесените боички на платното. В този смисъл всеки, който чете има отношение към писането и поне по веднъж е опитвал. Има стихове или разкази и това го кара да има отношение към литературата. Дава му основание, отправна точка и естетическия капацитет да оценява произведенията на другите. И това е прекрасно. Някои, обаче, отдават целия си живот само на това. И ако имат какво да кажат, покажат и опишат другите хора го оценяват. Така, че делото на писателя има потенциал до толкова доколкото среща съмишленици сред четящите. Доколкото среща разбирането и любопитството им.